Крадец
Започнах комарджийската си кариера, когато бях на тринадесет години. Произлизах от семейство от средната класа. И двамата ми родители работеха много, за да ни осигурят всички възможности. По времето, когато бях на тринадесет, започнах да се мотая около улеите за боулинг и играех за малки суми пари. Тогава, когато улеите бяха пълни или валеше, се обзалагахме на дъждовните капки, падащи по стъклата на прозорците. Ако пък грееше слънце, минавахме през гробището зад боулинга и играехме на аса и двойки върху надгробните камъни. Залагахме зад храмовете и църквите, навсякъде, където можехме да намерим място за залагане. Залагахме на всичко или на нищо, включително на състезания, насекоми, дъждове, снегове и регистрационни номера. Каквото и да назовете, ние го изигравахме.
И така, аз бях средностатистическо дете, произхождащо от семейство от средната класа. Защо залагах? Тогава не знаех защо. Всичко, което знам, е, че разрухата, която причиних, докато растях, ще трябва да остане с мен до края на живота ми, защото по времето, когато бях на шестнадесет години, играех боулинг и получих подкрепата на хора, които ми плащаха, за да играя боулинг, независимо дали печелех или губех. Ако спечелех, печелех много пари – плащаха ми 35% от това, което съм спечелил, а ако загубех, печелех по 50 долара за Купа, независимо дали съм спечелил или загубил.
Също така трябваше да се измъквам през прозореца на стаята си всеки петък в полунощ, защото родителите ми не знаеха, че залагам. Отивах на улеите за боулинг и играех боулинг със залагания до десет сутринта, връщах се вкъщи, вмъквах се обратно през прозореца, пъхвах се в леглото и когато родителите ми идваха, за да ме събудят, изглеждаше все едно изобщо не съм мърдал. Играех много от този тип хазарт и печелех много пари от боулинг. Печелех ужасно много пари от боулинг. Но, като встрастен комарджия, това не ми беше достатъчно. Екшънът никога не ми стигаше.
По времето, когато бях на шестнадесет години, ударих на първия си лихвар и се занимавах с лихвари от шестнадесет до двадесет и пет годишна възраст, когато дойдох в Анонимни комарджии. На седемнадесет години, когато завърших гимназия, станах причина баща ми да продаде бизнеса си, за да изплати над 80 000 долара хазартни дългове, които аз и брат ми бяхме натрупали. Заради това баща ми никога не успя да се пенсионира и се наложи да работи, за да може да живее, чак до седемдесет и четири годишна възраст, когато почина.
Отидох в колеж и баща ми работеше на две места, за да изпрати брат ми, сестра ми и мен в колеж по едно и също време. И всичко, което правех в колежа, бе да пилея времето си в игралната зала, играейки карти. Това беше всичко, което правех. В крайна сметка отпаднах от училище и отидох на служба във войската.
Отидох да служа във войската, за да подобря живота си, за да получа образование. Щях да получа ново начало. В рамките на единадесет месеца бях изправен пред военен съд два пъти, заради разбиване на шкафчетата и кражба на пари, с които да залагам. Бях изхвърлен от военно-въздушните сили и уволнен от военна служба. Имах голям късмет, че бях освободен от военна служба, защото бях съден от военен съд два пъти за кражба на пари за комар. Когато напуснах военната служба, се пренесох обратно в къщата на родителите си и имах навика да се промъквам в спалнята им, докато спяха, да бъркам в джобовете на баща ми и да взимам всичко, което можех да намеря. Взех колекцията му от златни монети и я продадох. Откраднах камерите му; откраднах бижутата на майка ми; откраднах сребърния сервиз на майка ми и го продадох. Крадях от роднини. Взимах заеми. Осребрявах чекове без покритие. Имах навика да ходя до всеки един универсален магазин „Ейбрахам и Щраус“, купувах блендер и го връщах във всеки друг магазин, който намирах. Купих 26 блендера по 46 долара всеки и всичко това плащах с моята разплащателна карта. Връщах ги за пари в брой само за да взема пари да залагам. Отидох до универсалния магазин „Герц“ в Ямайка и в продължение на четири седмици подред осребрявах чек за 50 долара. Накрая ме хванаха. Ситуациите, в които ме хващаха, бяха невероятни, но винаги успявах да се измъкна. Всъщност измъквах се, като отивах при родителите си и казвах: „Мамо, трябват ми 1000 долара, в противен случай лихварят ще ме очисти. Не казвай на татко“. После отивах при баща си и му казвах: „Тате, трябват ми 1000 долара“. Така се озовавах с 2000 долара, защото родителите ми биха заложили душите си, за да защитят децата си и тъкмо на това разчитах, възползвах се от това.
Срещнах едно момиче, което щеше да учи в университета в Бриджпорт и завърши колеж, когато беше на осемнадесет години. Тя преподаваше, когато беше на осемнадесет и завърши магистратурата си, когато навърши двадесет; ние бяхме женени, когато тя беше на двадесет и по времето, когато навърши двадесет и една, тя беше пълна невротичка. Бяхме женени от петнадесет месеца и аз превърнах съпругата си в боклук, защото постоянно я лъжех и никога нямаше пари. Ако трябваше да се напише чек, аз изпълнявах всички професии едновременно: бях лекарят, адвокатът, месарят, бях и производителят на свещи. Бях всеки, когото можеш да си представиш. Аз бях наемът. Бяхме женени от петнадесет месеца и ни изгониха от апартамента ни.
Откраднах от родителите на съпругата ми, откраднах от бабата на съпругата ми и просто правех всичко, за да унищожа съпругата си. Седмица след като се оженихме, се върнахме вкъщи от меден месец и аз взех всеки един чек, който бяхме получили за сватбата, и се разплатих с лихвари. Откраднах диамантения часовник, който родителите ми бяха подарили на съпругата ми, и го заложих. Убедих я, че го е изгубила по време на сватбата на приятел. Това са нещата, които направих, преди да дойда в Анонимни комарджии. Правех всичко, до което можех да се докопам, за да се сдобия с пари.
Когато дойдох в Анонимни комарджии, печелех по 95 долара седмично, а плащах на лихвари по 350 долара седмично. Имах 17 присъди. Бях задлъжнял на три финансови компании. Дължах пари на 32 души и бях затънал дълбоко под нулата. Отне ми дълго време да се разплатя с всички тези хора, но чрез Програмата на анонимните комарджии се издължих на всеки един. Беше бавно, беше болезнено, но трябваше да го направя, защото това е начинът на Анонимни комарджии. Тази Програма ме превърна от изчадие в нормално човешко същество. С едно изключение. Не мога да залагам.
Сега посещавам редовно сбирките на Анонимни комарджии. Ако лекар ми беше поставил диагноза рак, нямаше да има проблем да ходя на лъчетерапия веднъж седмично по три часа, щях да ходя. Компулсивният хазарт е рак и е рак, който започва в детството. Случи се на мен, случи се и на моя брат близнак. Единствената разлика между мен и моя брат близнак е, че той все още е встрастен комарджия, който е в активна зависимост. Аз съм встрастен комарджия, чието прогресиращо заболяване е възпряно. Болестта ми никога няма да бъде излекувана. Може само да се спре. При едно условие: ако продължавам да живея по Програмата на анонимните комарджии.
Аз и Джери
Една от причините да дойда в Анонимни комарджии е историята на Джери, мой партньор в комара и близък приятел, когото оплаквам.
Джери беше мой съсед, квалифициран да ми бъде истински приятел: интересуваше се от коне и спорт. Той беше тих, кротък човек. Беше женен, но нямаше деца. Джери залагаше, а жена му се молеше. Това беше животът им.
Забавлявахме се години наред. Имаше вечерни надбягвания през уикендите и след това редовни през седмицата. Тъй като и двамата работехме на пълен работен ден, съботата често се превръщаше в двойна среща: посещавахме две надбягвания в един и същи ден. Жените ни не се оплакваха. Все пак ние бяхме само на пистата.
Не си спомням кога футболът навлезе в живота ни. Години наред Джери използваше местен букмейкър, за да залага на колежански и на професионален футбол. Вървеше му с футбола. Накрая на сезона обикновено излизаше на печалба. Аз се присъединих към него.
Футболът, хендикап залаганията, разговорите, игрите (сутрин, следобед и вечер) завладяха пет месеца от живота ни. Ако победяхме в събота, прекарвахме нощта на пистата. Ако загубехме, бяхме принудени да се приберем вкъщи.
С напредването на годините и ние напредвахме към по-надеждни букмейкъри. Това беше необходимо, тъй като нашите приятели играеха през нашите контакти. Научихме се да уреждаме и да отказваме залози. Телефоните прегряваха през целия уикенд. Говоренето и действането скоро се превърнаха в начин на живот. След това дойдоха и колежанският и професионалният баскетбол. Къщите ни бяха препълнени с вестници, спортни листи, записи и диаграми. Телефонът, телевизията и радиото постоянно работеха.
Този десетмесечен спортен сезон изглеждаше перфектен във всяко отношение – освободи лятото за Белмонт и Саратога. Игрите на карти разнообразяваха конете и спорта. Организирахме ваканциите си така, че да ги прекарваме близо до пистите. Пътувахме до Сан Хуан, когато имаше пари в изобилие. Приятелите и роднините, които ни посещаваха, обикновено бяха играчи на покер. Всичко беше наред. Децата ми растяха и изглеждаха доволни. Къщата на Джери се изплащаше. Никога не поставяхме под въпрос истинското състояние на банковите си сметки. Забавлявахме се.
Тогава Джери се премести, за да опита да контролира залаганията си. След много сезони, нашето залагане беше изцяло извън контрол. Това намали пътуванията ни до пистата, но не елиминира спортния сезон и още през първото си лято в новата къща Джери загуби лошо. Имаше само един начин – да продължи играта. Какви бяха неговите интереси? Той не можеше да си позволи да купи футболен отбор, затова си купи кон. Конят изглеждаше по-малкото зло пред залагането, а и можеше да донесе печалба. Този един кон щеше да се превърне в конюшня или дори във ферма!
Пътувахме много от добрите писти към лошите и най-накрая стигнахме до последната спирка. Конят беше дрогиран, за да стои изправен и един ден се завърна от пистата напълно унищожен. Беше изпратен във ферма, за да се възстанови, и после върнат отново, но Джери не можеше да го поддържа. Джери продаде коня на загуба, но пък продаде къщата си на печалба. Той се премести в апартамент в съседния град и заговори за осиновяване на дете. Ако някой харчи 10 000 долара за кон, той със сигурност ще похарчи 10 000 долара за дете. Може би това щеше да успокои ситуацията. Осиновиха дете и Джери имаше добра работа, бебе и жена. Но той започна да залага още повече. Сега играчите бяха много. Телефонът непрекъснато звънеше. Заглушавахме го заради съседите. Когато звъненето стана непоносимо, свързахме към телефона малка крушка. Измъчихме се през футболния сезон. През февруари Джери вече си търсеше втора работа, за да покрие загубите си. Намери си почасова работа като управител на стадион и ме информира, че всичко е наред. Не ми каза за партитата след събитията или за петъчните игри на карти. Той вече имаше и друг начин за бягство – хапчета.
Не се бях чувал с Джери известно време. Никакви писти. Никакви обаждания. Станах подозрителен. Наскоро бях ударил голяма печалба и си бях купил нова кола, така че използвах тази възможност, за да отида при него в неделя и да му се похваля с успеха си.
Всичко беше наред с Джери. Стадионът изпращаше чековете му вкъщи. Джери се отказваше от конете и от футбола. Той играеше на сигурно. Парите му бяха инвестирани. Акциите вървяха чудесно. Успехът на Джери за период от пет месеца беше астрономически. Парите му бяха инвестирани в акции на казино и Атлантик Сити тъкмо беше отворило.
Рядко говорехме през този период. Обадих му се да действаме, когато започна футболният сезон, но той ми отказа. Тогава се обадих за билети за футболните мачове и сам направих уговорки. Бебето беше добре. Акциите бяха добре. Всички пиеха шампанско. Първоначалните му инвестиции се бяха утроили, но Джери отстъпи и заложи много на Доджърс. Той загуби.
Късно през октомври в Сан Хуан получих телефонно съобщение, което гласеше: „Аз съм Джери. Тук съм“.
Беше сам. Жена му и бебето си бяха вкъщи. Не разбирах. Поговорихме. Новите акции били катастрофа. Продал всичко и фалирал. Жена му искаше да се разделят. Той искаше големи печалби. Играхме заедно по масите и на връщане към вкъщи, в самолета, играхме джин.
През декември, две седмици преди Коледа, Джери седеше във всекидневната ми, много надрусан с хапчета. Сега той живееше сам в малка стая наблизо. Ситуацията изглеждаше безнадеждна. Жена му вече не го обичаше. Тя не харесваше залаганията му.
За да помогна, позвъних за информация за най-близката сбирка на Анонимни комарджии. Предложих да го придружа, но той си намираше оправдания да не отиде. Джери започна да залага на футбол. Той се измъчи през плейофите. По това време се кълнеше, че няма отново да залага на коне, но на 12 януари дойде у нас и каза, че иска да отиде до Йонкърс.
Тази нощ постави началото на редовни игри на надбягванията. Вече не беше нужно да си звъним, преди да отидем на пистата. Пътищата ни сами се пресичаха и винаги сядахме заедно. Джери беше на пистата всяка нощ. След време започна да страни от мене. Казваше, че ще седне на горния етаж с момчетата и че ще се отбие по-късно. Момчетата пък мислеха, че той седи с мене.
Последният път, когато видях Джери, беше час и половина преди първото вечерно надбягване. Той беше сам в празния клуб, взираше се в празния стартов бокс и изглеждаше изгубен. Поговорихме около минута, разделихме се и това беше всичко.
Следващия вторник жена ми ми се обади, докато бях на работа. Беше в истерия. Джери бил открит мъртъв в леглото си, с бележка на масата до хапчетата му и до празна бутилка уиски. Излязох от работа, за да успокоя жена си и тази вечер окончателно се сринах. Плакахме и го погребахме.
Не осъзнавах катастрофалната реалност на Джери, докато не дойдох в Анонимни комарджии. Той никога не разбра, че наистина е болен.
През четвъртата ми седмица в Анонимни комарджии отидох на гроба му. Помолих се за душата му и после пресметнах годините му живот, гравирани върху камъка. Бяха само тридесет и четири.
Хал. Т., Блумфийлд, Н.Й.
От друг член на Анонимни комарджии
Жена ми беше в болницата и раждаше дъщеря ни, а аз бях вкъщи и слушах мача по радиото – бях заложил на този мач. След като играта свърши, отидох в болницата. Тъща ми беше отвън и язвително ме поздрави. Попитах я: „За какво?“. Очаквах, че раждането ще е дълго, защото синът ни се появи на бял свят след цели двайсет часа. Но сега тя беше родила за два часа, а аз не бях там, защото трябваше да слушам мача. Когато на следващия ден я посетих, почти не ѝ обърнах внимание. Гледах спорт по телевизията. Бях животно, въобще не ми пукаше за жена ми и децата ми. Дори не знаех, че съществуват.
От историята на Тони Б.
С жена ми вече не разговаряхме. Всяка минута от живота ми беше заета с хазарт. От момента, в който отварях очи сутрин, до излизането на последните резултати след полунощ аз не мислех за друго освен за залагане. Помня една Коледа, когато играта не ми вървеше, а жена ми и дъщеря ми се вълнуваха за празника. По това време на годината винаги им стъжнявах живота, защото жена ми харчеше пари за подаръци, което значеше, че аз трябва да си намеря пари за залагане от някъде другаде. Спорът, който започнах, нямаше нищо общо с жена ми или с дъщеря ми. Беше изцяло свързан със залагането, но аз ѝ внуших, че е заради нея. Едното доведе до другото и тя си събра багажа и се обади на баща си да дойде да я вземе. Помислих си, че всичко свърши. Изпитах объркване и отчаяние и си го изкарах на тях по най-жестокия и луд възможен начин. Обезумях пред дъщеря си. Съборих коледното дръвче, което те двете бяха украсили с такова удоволствие едва преди няколко часа. Изпочупих всички украшения. Захвърлих куфара на жена ми право в стената и пробих гипсокартона. Блъсках стените, изтръгвах вратите от пантите. Това продължи около час, докато баща ѝ не дойде и така всичко просто приключи. Докато седях на леглото и сълзите се стичаха от очите ми, чувах виковете на дъщеря си: „Моля те, тате, спри! Моля те, тате, спри!“. Почувствах се толкова самотен и опустошен. Пуснах радиото и разбрах, че отново съм изгубил. Прав си! Хазартът ме водеше към лудостта или… СМЪРТТА.
Незабавно удоволствие
Преди си мислех, че игрите на „банкери и брокери“ и игрите на топчета са най-ранните ми преживявания, свързани със залагане, но след няколко години в Анонимни комарджии осъзнах, че компулсивната ми същност е формирана преди това. Аз винаги исках нещата веднага и без предварително планиране. Независимо дали беше чифт ролкови кънки или сладолед, аз го исках веднага. Ако бяха бейзболни карти, трябваше да победя всички в махалата, за да ги притежавам. Постепенно тази отличителна черта на характера ми се превърна в начин на живот. Всяко желание трябваше да бъде моментално задоволено.
Реших, че най-лесният и най-бързият начин да постигна всичко, което искам, е чрез залагане. На петнадесет години залагането ми вече беше ежедневие. Започнах да поставям малки залози на Янкис и Никс. На тази възраст можех да вземам пари от лихвари. Излязох на няколко срещи, но хазартът ме интересуваше повече от момичетата.
Реших, че съм се провалил във връзките и се отказах. И хазартът изпълни всичките ми будни часове – или залагах, или лежах в леглото и си мечтаех за перфектната покер ръка и за моя кон, който печели. Пренебрегвах задълженията към родителите си и крадях от тях, когато имах възможност. Късните си тийнейджърски години прекарах на пистите и в игралните зали. Живеех между пистите Руузвелт, Йонкърс, Белмонт и Акведукт и всеки ден ходех поне до една от тях. Залагането вече беше превзело целия ми живот и най-големите ми тръпки бяха свързани с надбягванията. Мечтаех за големи печалби, но най-често си тръгвах от пистата без пари за пътната такса на моста или дори за геврек. Радвах се, ако спечелех – до следващия губещ ден.
Тогава се ожених и характерът ми драстично се промени. Започнах да приемам нещата, които ми се бяха случили заради залагането, и дори да им се надсмивам. Например, когато заради хазарта ме помолиха да напусна Семинарията, в която учех. Не беше кой знае какво, защото повече исках да залагам, отколкото да бъда свещеник. След петнайсет години залагане все пак реших да се оженя, но никога не поех отговорност. Исках съпруга само на хартия, не ми трябваше партньор в брака. Психическите ми нагласи тотално се сринаха. Налагаше се да лъжа някого, който знаеше целия ми 24- часов график: защо няма да се прибера за вечеря, защо отивам за вестника вечер и се връщам след четири часа, защо никога не ни стигат пари за сметките.
Не бях изпитвал такова финансово бреме, докато живеех сам, а то се увеличи още повече след раждането на първото ни дете. Жена ми трябваше да напусне работа, а моето вътрешното напрежение растеше. В рамките на пет години ни се родиха три деца и отговорностите ми ставаха все по-големи. Започнах да се занимавам с букмейкърство, а после и с незаконни начинания, за да „осигурявам“ семейството си. Но всъщност търсех още пари, за да покривам задълженията си. Залагах поне седемнайсет, осемнайсет часа на ден, а през другото време се чудех откъде да намеря пари, за да изплатя дълговете си.
Животът вкъщи беше кошмар. Прибирах се след целодневно залагане, а съпругата и децата ми не проумяваха защо не им обръщам никакво внимание. Станах толкова напрегнат, че изпивах шест бири, за да успокоя нервите си и да мога да седна на масата за вечеря. В крайна сметка това се превърна в навик, просто разпусках всеки ден. Съвестта ми се бореше с истинското ми аз. Животът ми на комарджия изцяло противоречеше на силно религиозното ми възпитание. Бях се превърнал в изнервен, коварен, аморален лъжец.
В работата си присвоявах от оборудването, което продавах на клиентите. Имах достъп до откраднати стоки, които продавах на печалба. Бях станал букмейкър в службата си само за да занеса вечерта спечеленото на букмейкъра си и да го изгубя. Носех оръжие, защото се страхувах да не ме оберат, но го използвах само веднъж, когато бях пиян и стрелях по уличните лампи. Човекът, който обмисляше да стане свещеник, сега бе заплаха за обществото, но все пак, когато общувах с компулсивни комарджии, започвах да се чувствам нормален.
Не се грижех за себе си. Освен психическото напрежение, страдах и от физически заболявания. Имах лоши зъби, но отивах на зъболекар само в краен случай на абсцес. Хемороидите ми кървяха сериозно, а аз ги пренебрегвах заради „цената“ на прегледа. Кръвното ми налягане беше високо, но продължавах да пия. Имах световъртежи и сърцебиене през деня, живеех постоянно в срах от инсулт или инфаркт.
След седем години почти непрекъснато залагане направих опит за самоубийство, за да се избавя от този ежедневен ад. Не можех да се справя с реалността. Толкова много исках да спечеля в играта на живот, но хазартът продължаваше да ме отдалечава от победата. Най-накрая намерих пътя си към Програмата на анонимните комарджии и всеки ден благодаря на Бог за това.
Джон С., Бронкс Н.Й.
Болестта да залагаш
Докато се катерех по скалите над плажа, почувствах острата болка от счупените си ребра. Изправих се, погледнах към замъгления океан и бурните вълни, които се разбиваха в скалите. Знаех, че смъртта дебне долу и аз исках да умра. Умът ми неудържимо ме връщаше назад към спомените от младостта ми.
Мислех си за времената, в които изкачвах големи планини и стоях на високи върхове. Суровите каньони потъваха надолу и се простираха в обширни зелени долини. Сините води на Снейк Ривър си пробиваха път през дефилетата, прерязваха низините и изчезваха в далечния хоризонт. Обърнах се и огледах извисяващите се на север планини и сякаш успях да обхвана необятността на сътворението. Лежах по гръб, претърсвайки небето, и осъзнах феномена на безкрайното пространство. Гладът в мен да позная Бог нарастваше.
По-късно, през зимата, стоях на нашата веранда и осъзнах чудото на белия свят в топящия се сняг. Развълнуваните викове на братята и сестрите ми проникваха в цялото ми същество и изразяваха радостното им вдъхновение от идващата пролет. Те лазеха из дивия градински чай и търсеха всякакви малки тревички и цветчета, родени от новия живот, който извираше като магия от голата земя, разбудена от топящия се сняг. Почувствах вълшебството на топлия вятър, който докосваше бузите ми. Духаше през хълмове и долини, превръщайки килима сняг в буен поток вода, който бързаше надолу към изпълващата се рекичка. Видях бледозеления цвят на напъпилите върби, които обгръщаха бреговете ѝ. Чух наблизо ясната пронизителна песен на чучулигата – птицата със сиво телце и меки жълти гърдички, която символизираше пълното отстъпление на зимата. Сърцето ми се изпълни с възторг. Долетя красивият глас на майка ни, извисен в песен. Майка живееше близо до Бог и също бе изпълнена с радост от пролетта, затова обличаше думите си в мелодия. Слухът ми нежно ги поглъщаше: „Преброй благословиите си, назови ги една по една и ще се изненадаш какво Бог е сътворил…“.
Друг път стоях на поляната и чувствах топлината на бляскавата слънчева светлина, която вдъхваше живот на дивите цветя, разцъфнали в краката ми. Техните ярки цветове заливаха тревата, разливаха се в бледозеленото на полето и се разпръскваха между билките, които покриваха лекия наклон на подножията. И аз вдъхвах тяхното чудо, чудото на красотата в Сътворението. Стоях до оградата през есента и чувствах как вятърът подръпва дрехите ми, както трепти златна пшеница през полетата. И аз проумях чудото на плодотворността на почвата.
Веднъж бях в пустинята и паднах на колене, за да разгледам внимателно едно малко цвете със съвършена шарка, цвят и аромат, цъфтящо в сянката на висок кактус. Изправих се на крака изумен, че силата на слънцето, луната, звездите, сезоните и великата земя, населена с живот, имаше в себе си нужното, за да зачене това цветче, едва ли по-голямо от главата на карфица.
Срещнах истинската си любов. Стояхме пред свещеника, докато той ни провъзгласяваше за съпруг и съпруга, и през първите години от този свещен съюз, аз чувствах благословията на нежната, разбираща любов, която само една жена носи на този свят. Скоро държах в ръцете си за първи път новородения си син. Смирението изпълваше сърцето ми. Погледнах надолу към лицето на жена си, през която преминаваше разгръщането на живота. Усмивката на устните ѝ и светлината в очите ѝ ми говореха, че ние сме в пълна хармония.
Тогава дойде черният ден, в който отидох на състезателната писта Санта Аника в Аркадия, Калифорния. Стоях пред огражденията, в които влизаха лъскавите чистокръвни коне, докато конярите поставяха малките седла на гърбовете им. Почувствах как вълнението на тълпата се надига около мен. Преместихме се в ложата. Прескачах нагоре по две наведнъж високите стъпала. Тялото ми сякаш бе лишено от гравитация. Обърнах се и погледнах към красотата, която се разпростираше долу. Очите ми следваха контура на пистата – извиваше се в отличен овал. Съзрях множеството цветове, които покриваха центъра. Отчетливата шарка на ярките цветя формираше дизайн, който сякаш беше щампован от ръката на Бог, а отвъд, на фона на синьото небе – лекият наклон на покритите с дъбове хълмчета, които обхващаха основата на суровите планини на север.
Конете бяха на пистата и стартерът ги подреди в железните кабини. Ръцете ми стискаха фишовете за коня, на който избрах да заложа. Слабият звън на звънеца и втурването на конете и ездачите възвестиха началото на състезанието. Скочих на крака, търсех моя кон измежду всичките, които се движеха бързо по правата. Ревът на тълпата бе оглушителен. Конете препускаха към далечния завой, а аз бях обезумял, защото не виждах моя номер измежду лидерите. Изведнъж гласът на говорителя прониза глъчката: „От външната страна идва Капитан Кал… Капитан Кал сега води“. Изпълни ме огромна радост. Див вик се изстреля през устните ми. Хората се обърнаха и се втренчиха в мен, но аз побързах да се присъединя към опашката печеливши, която се проточи пред гишето на касиера.
Вървях към паркираната си кола. Стъпките ми бяха леки и се чувствах като прероден. Как не съм знаел досега, че сред всички красоти на света съществува и магията на благородните чистокръвни коне, трополящи по пистата; че тъкмо там поникват семената на всепоглъщаща страст, която щеше да се превърне в мой начин на живот.
Треската за залагане ме завладя през следващите седмици и месеци. Носех се на гребена на огромна вълна, която помиташе всяка моя будна минута. Нямаше място за съмнения, никакъв намек за злото, което щеше да нарани хората, които обичам. То предлагаше невероятни суми пари, с които засипвах близките си, като мислех, че така изразявам любовта си. Както наркоман излиза от действителността, така и аз се пренесох отвъд нея. За момент познах щастие, което не бях изпитвал никога преди това. Не можех да сгреша. Парите направо валяха. Но дойде момент, в който късметът ми изневери. Започнах да губя и съмненията се надигнаха. Съвестта ми оживя, за да ми донесе объркване и униние. Бях отчаян. Една нощ се събудих и проблясък на реалност прочисти ума ми. Заклех се с цялото си сърце, че никога повече няма да залагам. Решението ми донесе вътрешен мир. Отнесох се в спокоен сън.
На следващия ден наруших клетвата си и през месеците, които последваха, аз оставих дълга следа от нарушени обещания, които ме изправиха лице в лице с ужасното откритие, че не мога да спра да залагам. Докато болестта ми се влошаваше, аз жертвах един по един принципите, според които се бях научил да живея. Домът ми беше изпълнен със страдание. Жената, която ми бе дарила любовта си и бе поверила надеждата си за щастие на моята грижа, сега живееше в глад, унижение, самота и болка. Децата ми, които силно обичах, живееха в нужда и несигурност, без компанията или насоката на техния баща, и много красиви неща от живота ги подминаваха.
Годините излитаха толкова бързо. Умът ми се превърна в бойно поле, на което се сражаваха ужасната ми вина и обсесията за залагане.
Малко по малко се оттеглих в един отвратителен, самотен свят. Хазартът вече не ми носеше големи суми пари и се превърна в тъмно чудовище, което помрачаваше всяка моя стъпка.
Дойде денят, в който стоях до бяло легло в болницата Сейнт Люк в Пасадена, Калифорния, и се взирах в умиращия си баща. Безпомощност и мъка замаяха главата ми, а вълна от отвращение ме блъсна при мисълта какъв провал съм като син. В сърцето ми имаше ужасна болка. Затворих очи и прошепнах молитва за моя обичан баща. Когато отново го погледнах, той беше повдигнал главата си и трескаво претърсваше с поглед стаята. После очите му се спряха да починат върху лицето ми. Главата му отново бавно се отпусна на възглавницата. Лека усмивка пресече устните му и аз видях погледа, изпълнен с обич, с който винаги ме гледаше. Седнах полека на края на леглото, взех безсилната му ръка и я притиснах до гърдите си. Никога повече нямаше да чуя гласа му, никога повече добрата му ръка нямаше да докосне рамото ми. Паднах на колене и поставих глава върху още топлото тяло, а звуците от скръбта ми потънаха в тишината на неподвижната стая.
Седях до ковчега в погребалното бюро и единственият звук в приглушената светлина беше биенето на собственото ми сърце. Мислех само за изгубения си живот. Побиха ме ледени тръпки на страх. Хиляди пъти бях обещавал, бях се клел, че никога повече няма да залагам, но този страх винаги беше там и ме викаше, и всеки път, когато нарушавах обещанията си, малка част от мен умираше. Изправих се, преместих се до ковчега и погледнах надолу към спокойното лице. Сега беше последният ми шанс. Само ако можех в тази огромна загуба да намеря силата! Звукът от прошепнатите ми думи сякаш изпълни тихата стая: „Обещавам ти, татко, никога повече няма да залагам! Бог да ми е на помощ!“.
Положихме тялото му да почива под силен, здрав бор в гробището Роуз Хилс. В следващите дни се движех спокойно, като в сън. Страхувах се, че всяко рязко движение може да разруши заклинанието и да прогони мира и покоя, които плахо свиваха гнездо в ума ми. Ужасното вълнение от непреодолимия ми импулс да залагам беше стихнало, но сякаш живеех в нереалност. Ако само можех отново да намеря усещането за Бог около себе си! Всеки ден се молех, непрекъснато се молех.
През януари шофирах към работата си в Уитиър Хилс. Слънцето изгряваше и у мен се надигна усещане за пълнота. Умът и сърцето ми се отвориха за свежестта и чудесата на новия ден. Ноздрите ми се изпълниха с аромата на отрупаната с роса зеленина, която покриваше околността. Изведнъж почувствах, че днес нещо прекрасно ще се случи в живота ми. Тогава, без предупреждение, ето я, тук е – пред мен изникна гледката на претъпканата ложа на хиподрума. Виждах как породистите коне чертаят шарки около пистата, а купчините пари изглеждаха толкова близо, сякаш можех да ги докосна. Всичко си беше там, стига да се протегна и да го взема. Решенията на моите проблеми се изясняваха, тайните ми надежди се сбъдваха. Страстта ми като циклон помиташе всичко по пътя си. Обърнах камиона и забързах към града.
Вечерта дойде. Смътно усещах огромната празна площ на паркинга на състезателната писта, която ме заобикаляше. Тълпите отдавна бяха изчезнали, но аз продължавах да стоя там и да се взирам в тъмнината. Парад от мисли, родени от болната ми душа, маршируваше в ума ми. Съвестта ми се съсирваше като кръв. Бях опустошен. „О, Боже, прошепнах, за това ли съм роден? Защо не счупиш оковите и не ме освободиш? Защо, мили Боже, защо?“.
Стоях до оградата на игрален клуб в Гардена. За пореден път бях изминал дългия път от Санта Барбара и бях прекарал безброй часове в залагания по масите. Предстоящата гибел беше сграбчила сърцето ми. С натежали очи оглеждах лицата на страдалците около мен. Пламналите им лица, треперещите им ръце и гневните им крясъци – адът, в който те живееха. Наблизо седеше млада бременна жена. Тя нервно пушеше цигара, която стискаше между потръпващите си пръсти. Осъзнах, че дори нероденото ѝ дете е поразено от стигмата на тази ужасна болест. Излязох през вратата навън в студената, освежаваща нощ. С натежали крака и ръце се добрах до колата си и поех по дългия път към вкъщи. Рязко натисках газта, щом помислех за жена си. Непоносимата вина, която се бе превърнала в болезнена, жива част от моя свят и ме съпътстваше през всичките ми проблемни години, сега ме караше да увеличавам скоростта, за да стигна по-бързо до дома си. Пътят се размиваше пред уморените ми очи. Спомням си как за миг заспивам и главата ми пада на гърдите ми, но рязко я вдигам от невидимо пътно предупреждение. После летя през куп улични съоръжения и червени светлини по средата на магистралата. Завъртам волана към отворения път и тогава се претъркулвам. Чувам слабо стърженето на метала, докато колата се плъзга на една страна и спира. Не мога да се движа и чувствам, че това е краят. Звук от разпиляване на стъкла достига до безчувствените ми уши.
Лежа в болницата и болката в душата ми засенчва болката в тялото ми, защото осъзнавам, че в добавка към другите ми грехове, вече съм и заплаха по пътищата. Не проумявам чудото, че съм още жив. Гледам и чакам през дългата нощ и ето, тя е до мен. Свивам се, докато събирам сили да я погледна. Бледността по лицето ѝ прилича на сивия полумрак на настъпващия изгрев, който се просмуква през прозорците. Тя се навежда над мен и нежно целува лицето ми. Аз силно стискам очи, за да спра сълзите си. Хиляди нежни думи нахлуват, но не мога да ги изрека.
Чувам мъжки глас. Отварям очи и виждам замъгления силует на сина си, седнал на края на леглото, и съм му дълбоко признателен, че не ме е изоставил.
Отново изминавам в ума си дългия път от Гардена към вкъщи. Умът и тялото ми са безчувствени след кошмара, който преживях през последните няколко часа, защото проведох последната си голяма битка, за да спечеля парите, без които си казвах, че не мога да оцелея, но сега и последната ми надежда е изчезнала, а и волята ми да продължа.
Отново преминавам през сцената на катастрофата. Сега магистралата се свързва с морския бряг и бавно излизам от колата, катеря се по скалите над морето. Това е краят.
Бледата луна се скрива зад облаците, a аз стоя вцепенен в тъмнината. Като последен опит да запазя себе си с огромно усилие се устремявам към бъдещето с надеждата, че ще открия лъч светлина, който да ме поддържа жив, но няма светлина. Живеех без надежда. Претърсвах миналото си в опит да се вкопча в щастлив спомен, който да ме държи далеч от тъмнината. Но видях само повече от петдесет години, разхвърляни по тъмна пътека. Поех дълбоко последния си дъх и се наведох над бушуващата маса долу, където най-сетне трябваше да открия мир. „Боже, прости ми!“. Не чух звука от собствения си глас. Не можех да се движа, защото пред очите ми се появи лицето на жена ми. Как можех да се самоубия, знаейки, че тя все още ме обича? Изведнъж разбрах думите, които някога бях чул: „Понякога се изисква повече смелост, за да живееш, отколкото, за да умреш“.
Стигнах до дома си и за момент се вгледах в бледата светлина в прозореца, която винаги очакваше завръщането ми. Изкачих стълбите и като ранено животно пропълзях в убежището си, до нея, и знаех, че е плакала. Взирах се в тъмнината. Изведнъж умът ми се завихри и закрещя в безкрайния адски мрак. Набъбна, изду се от силен страх и се спусна със скоростта на светлината във всички посоки, но… нямаше… никакъв… изход. И тогава изведнъж всичко притихна и аз изплувах от дълбините на бездната. Дойдох на себе си. Тялото ми беше студено от потта и знаех, че съм на косъм да загубя разсъдъка си. Какво щях да правя сега? Към кого да се обърна за помощ? Имаше ли изобщо някъде помощ?
Седях на верандата и гледах внимателно лицето на мъжа, който бе пропътувал сто и двадесет мили с автобус, за да донесе в моя дом посланието за нещо, наречено Анонимни комарджии. Той описваше в детайли моя собствен жалък живот и дълбоко ме разчувства. Мъчех се да не загубя контрол, докато разпознавах в този човек същата болест, от която страдах и аз. Гласът му пронизваше объркания ми ум. Говореше за основателите на ново движение. Тогава изрече думите, които толкова отчаяно се надявах да чуя – че други мъже като мен живеят напълно свободни от всякакви форми на хазарт, че са открили нов начин на живот.
Той си тръгна, а аз обещах, изпълнен с благодарност, да отида на следващата сбирка. Докато затварях вратата след него, прошепнах молитва на благодарност към Бог, защото в сърцето си почувствах как нещо се събуди, нещо, без което човек не може да живее. Моят приятел ми донесе надежда.
Следващия петък вечерта аз и жена ми отидохме на сбирка в Лос Анджелис. Нашият приятел беше там и ни поздрави. Посрещнаха ни с топли ръкостискания. Седях тихо до жена си. Бавно оглеждах лицата на мъжете около мен. „Как можеха те да ми помогнат?“, зачудих се. Спомних си всички съвети, които ми даваха през годините. Спомних си болката и страданието, което бях причинил на другите. Спомних си, че децата ми пораснаха в жестоката хватка на несигурността, принудени да се изправят пред света с боязън и съмнение; спомних си, че те ще носят тези белези до края на живота си. Когато аз самият отчаяно страдах, душата ми се молеше да разбере мистерията на живота, но единственото, което разбрах, е, че със сигурност ще съм жив за кратко и че живея точно в центъра на вечността, която вече е отминала, и точно в центъра на вечността, която никога не свършва. Как си позволявах да отхвърлям шанса да споделя с хората, които обичам, това чудо Живот – в пълния му израз на любов, надежда, мир, радост и красота! И все пак… АЗ НЕ МОЖЕХ ДА СПРА ДА ЗАЛАГАМ. Само ако имаше лекарство или лекар, който да отвори тялото ми, да изреже от него кошмарната обсесия и да ме освободи!
Ръцете ми лежаха отпуснати и влажни и започнах да осъзнавам, че мъжът, застанал пред групата, говореше. Гласът му беше изпълнен със смирение, докато разказваше за пропиления си живот, за разрушения си дом, за загубата на семейството си, за болката и самотата и най-накрая – за желанието да сложи край на живота си. Той говореше за безсилието си да строши хомота на порива си да залага.
Часовете минаваха, мъжете се изправяха един по един да говорят и аз попивах всяка изречена дума, защото те разказваха моята история. Техните съдби се разгръщаха пред мен и всички те бяха като мен. Толкова много ме заболя за жените и невинните деца, които понасяха жестоката тежест на тази мъка. Почувствах прилив на съчувствие към тях така, както никога досега. Жадувах да им помогна. Но какво можех да направя? Тогава последният говорител се изправи. По лицето му се четеше същото съчувствие, което изпълваше и моето сърце. Сякаш разчел мислите ми, той изрече думите, които дълбоко потънаха и се вкорениха в душата ми; думите, които отвориха врата към скритата сила, която щеше да промени целия ми живот. Ако искаш да помогнеш на компулсивните комарджии в тази стая и ако искаш да помогнеш на Братството да пренесе посланието си до милионите, които страдат извън тази стая, най-големият принос, който можеш да направиш, е да стоиш далеч от първия залог.
С неохота наблюдавах как срещата наближава към своя край. Исках да продължи вечно, за да запазя странното и прекрасно чувство, което носеше на душата ми мир и покой. Почувствах ръката на съпругата си върху моята. Обърнах се, погледнах лицето ѝ и видях нова светлина в очите ѝ. Тя започваше да разбира, че моят натрапчив импулс за залагане е ужасна болест. Вълна от любов и силна нежност заля сърцето ми. Тридесет и една години брак, през които тя без колебание ме обгръщаше с любов, лоялност и преданост – далеч отвъд задълженията на една съпруга. Знаех, че без нея животът ми щеше да е приключил преди години, защото тя беше единствената солидна опора, която ме крепеше в битката ми за оцеляване.
Последваха месеци, през които ние всяка седмица заедно пътувахме по двеста мили към нашите сбирки. Там осъзнах мощта на простите духовни принципи на това прекрасно Братство, прилагани на практика от всеки негов член. Научих за силата на връзките, основани на разбиране, приятелство и съпричастност. Открих неизчерпаемо вдъхновение и надежда в живота на първите членове основатели, в доказаната им свобода от техните обсесии и в новия живот, който бяха открили. Свързах се с живата истина на великия принцип: За да помагаш със състрадание на другите, винаги първо трябва да помогнеш на себе си. Това прекрасно чувство, което се събуди в душата ми по време на първата сбирка, никога не избледня. То продължи да нараства. И сега стои точно между мен и хазарта. ТО МЕ ОСВОБОДИ!
Винаги, когато влизам през отворената врата в стаята за сбирка, ме залива чувство на смирена благодарност и аз отвръщам на усмивките и приятелските поздрави, които радостно си разменяме. Хазартът не уважава никого, хазартът напада всеки, който е емоционално податлив на неговото проклятие. Хазартът е болест и някои още носят печата му. Има нови членове, които търсят помощ. Вече две години идвам тук, но възхитата ми от чудото, споходило живота на хората в тази стая, не спира да расте. В това смирено Братство аз видях разбити животи, построени наново. Осъзнах, че тук се намира истинската помощ за объркващото ни заболяване, което превръща живота в мрачна история. Много от нас са се озовавали на подсъдимата скамейка, без никой да разбира причините за нашите престъпления. Мисля за стотиците хиляди домове, разпръснати из Америка, препълнени с агонията и самотата, причинени от хазарта. Знам, че има милиони малки деца и милиони неродени, които ще трябва да потърсят Братството на анонимните комарджии, ако искат да берат красиви плодове от чудото да си жив.
Катеря се по скалите над плажа и гледам към великия океан, а вълните му се разбиват в скалите под мен. Веднъж символ на смърт, сега се е превърнал в символ на красота, защото най-накрая открих мир в свободата от моята обсесия. Вече вървя с достойнство и съм от полза на моите другари. В дома ми има любов, доверие и хармония.
Толкова много години носих тежък кръст, че сега с всички сили се стремя да имам разбиране в сърцето си. И защото търсих Бог толкова дълго, сега живея нов живот. Нарастващата светлина на моя дух протяга ръка към блясъка на слънцето, което ме огрява, за да се слее с него. Пренася духа ми над земята и аз чувствам присъствието на Бог в замъглените талази от облаци, в прииждащия безкраен океан, чиито вечни вълни настъпват към брега. Виждам Бог в тишината на великите планини, издигнати като стражи в далечния хоризонт и в тихите пространства на пустинната пустош. Виждам Бог във всички форми на живот, които извират от земята – в песните на птиците и в катериците из клоните на високите дървета. Виждам Бог в красотата на дивите цветя, които цъфтят през пролетта, в любовта на майката и в невинното доверчиво лице на детето ѝ. Въпреки че съм изправен пред вечността, в самия център на безкрайността, аз не се страхувам, защото живея с дълбоката вяра, че вече не вървя сам.
Анонимен
Никога твърде стара за промяна
Бях омъжена за войник от Втората световна война и пристигнах в Ню Йорк Сити през 1949 година. Странях от хазарта, въпреки че баща ми беше проиграл бизнеса си и майка ми трябваше да работи като професионална готвачка, за да изхранва и облича осем деца.
Съпругът ми беше отстъпчив, добър, щедър мъж, който ми позволяваше да правя каквото си поискам в свободното си време. Той работеше нощни смени, а аз работех през деня в адвокатска кантора. Около година-две водех сравнително установен начин на живот, но един ден, вместо да отида в офиса, аз отидох на хиподрума в Ню Йорк – вярвам, че го направих просто от скука. Забавлявах се от шума и вълнението в клуба и някак съумях да уцеля един или два победителя. Следващата събота отидох пак там, но изгубих всичките си предишни печалби, плюс заплатата си за една седмица. Оттук нататък вече не можех да живея обикновения си живот.
Случайните посещения на състезателните писти бяха последвани от пътувания до Лас Вегас – понякога взимах такси до летището и летях до Вегас, когато всъщност трябваше да съм в офиса и да работя.
Може би ходех във Вегас около четири пъти годишно в продължение на няколко години. Имах отличен кредит в казината и те ми отпускаха аванси от 1000 до 5000 долара на посещение, които аз връщах от спестовната ни сметка, след като се прибера в Ню Йорк. През тези години съпругът ми никога не проверяваше наличността на сметката и никога не поставяше под въпрос нуждата от пътуванията ми на запад.
Скоро след смъртта на съпруга ми през 1966 година аз реших да се преместя в Лас Вегас и да го направя свой дом. Тъй като бях спечелила пари при едно или две предишни посещения, прецених, че мога да живея с печалбите си от хазарт, без да се налага да плащам скъпите самолетни билети до Ню Йорк. През 1972 година финансовото ми състояние беше в размер на 36 000 долара. Мислех, че съм добра в играта 21 и играех в големи казина така, сякаш парите излизаха от мода. Не се замислях за бъдещето си, за здравето си, за условията си на живот или за каквото и да било. Играта беше важната и дори да загубех хилядарка, знаех, че в банката винаги има още. След около пет години стабилни залагания един ден с ужас открих, че в сметката си имам само 500 долара. Живеех в мотел и плащах за седмица, затова реших да наема апартамент, за да имам покрив над главата си поне за месец. Възнамерявах да започна работа. Намерих къде да живея и внесох парите за депозит в банката, но после ги използвах за един „последен“ опит да си върна поне част от изгубените пари. Изгубих всичко, което ми беше останало, и нямаше как да се нанеса в апартамента. Бях принудена да прекарам три нощи в хостел на Армията на спасението и да обикалям града в търсене на работа. Не можех да си намеря работа в офис, защото бях в шейсетте си години и трябваше да се нанеса при семейство, да се грижа за трите им деца и да поддържам къщата. Не беше лесно да чистя шест стаи, да готвя, да ставам в седем сутринта и да изпращам децата на училище. Най-накрая получих жилище по проект за подкрепа на възрастни хора и пенсията си на вдовица – 350 долара на месец. Само до преди четири месеца аз залагах пенсията си и обикновено оставах без достатъчно пари за храна, за сметката за тока и дори за автобусен билет. Преди четири месеца чух как крупие в казиното казва на друго крупие, че съвсем скоро ще съм разорена. Тогава имах около петдесет долара на масата в чипове. Крупието позна. Седях на масата, докато чиповете свършиха. Станах и излязох от казиното с разбито сърце и изведнъж си спомних думите на крупието. Помислих си: „Колко си глупава! Изсипваш им всичките си пари и те заради това те гледат с насмешка и ти се подиграват!“. Тогава реших дотук беше и се обадих на Анонимни комарджии. Чиста съм от четири месеца – характерът ми се променя към добро. Работя като асистент на възрастни хора по четири часа на ден в санаториум. Уча се да се справям с малката си пенсия. Оставих миналото зад себе си, няма смисъл да поглеждам назад. С помощта на Анонимни комарджии и на Висшата сила се надявам да живея полезен, разумен живот само за днес и да стоя далеч от хазарта. Вече знам, че никога не си прекалено стар, за да се промениш. Изплатих повечето си дългове и вместо презрение, сега получавам любов.
Санди Л., Лас Вегас
Подхлъзването
На първата сбирка в Анонимни комарджии ни казват: „Дай на Програмата деветдесет дни. Ако не ти хареса, винаги можеш да се завърнеш към мизерията. Хазартът няма да избяга“. Аз постигнах деветдесет дни въздържание и се заклех да остана в Анонимни комарджии до края на живота си, заявявайки, че съм приел принципа Няма да залагам за нищо на света. Това щеше да е моята основа за нормален живот и начинът да преодолявам компулсивното си заболяване.
Вечерта, в която отпразнувах деветдесет дни без залагания, ми подариха Синята книга, датирана и подписана от всички, които присъстваха на сбирката. Това беше награда и след срещата аз се наградих, като се отбих за питие в старо любимо място. Но останах прекалено дълго. Заключиха вратите и започнаха игра на зарове. Сигурен бях, че наистина искам да приключа с хазарта, затова не трябва да се изкушавам и да посягам. Много от присъстващите знаеха за проблема ми, така че никой не ме покани да се включа в играта.
Гледах, пиех и си бъбрех с хората от малобройната публика. След три часа вратите се отвориха и аз си тръгнах, без да съм направил залог, но старата страст беше накарала кръвта ми да закипи.
До следващата сбирка на Анонимни комарджии бях загубил усещането, че съм бил на косъм от залагане. Пренебрегнах факта, че нарочно останах по-дълго в заведението – знаех, че там всяка нощ в определен час започва играта на зарове. На сбирката ми беше леко. Безгрижно се шегувах с инцидента. Получих няколко критики. Сериозно ме предупредиха да не си играя с огъня, защото следващия път може и да вляза в играта, но умът ми не бе открит за съветите им и ги пренебрегнах.
По това време ходех на много сбирки на Анонимни комарджии. Започнах да работя по Програмата на Братството, посещавах нашата интергрупа, помагах в по-малките групи и успешно работех във Връзки с обществеността. Посрещах новодошлите, разговарях с тях, раздавах им разписанието на всички сбирки в околността, като ги съветвах да не пропускат нито една. Активно използвах телефона.
Въпреки интензивното си участие в живота на Братството, през този период бях бомбардиран от проблеми: проблеми вкъщи, на работа и неотстъпващия проблем с импулса за залагане. Не споделях. Присъствах пасивно на сбирките. Затворих се. Заживях в миналото, вместо да открия и осмисля сегашния вирус, потекъл във вените ми. Използвах възстановяването на новите членове като доказателство за успеха на Програмата, но криех собствените си обезпокоителни симптоми. Наблюдавах тревожното си объркване и заблуждавах сам себе си, че активното ми участие в дейностите на Анонимни комарджии е достатъчна застраховка от пробив и че така ще заобикаля истинския си проблем. Но всъщност работех само по част от Програмата. И половинчатите мерки не ми помогнаха.
След това изпаднах в депресия и проблемите ескалираха. В Програмата научих, че години наред съм бягал от реалността посредством хазарта, но сега защитата ми срещу истинския живот – да залагам, беше изчезнала. Бях спрял и вече нямах „лекарството“, но все още не разполагах с жизнено важната сила да се справям с действителността такава, каквато е. Превърнах се в истерик. Приятелите от сбирките ми намекваха за предстоящата катастрофа. Въпреки че посещавах Анонимни комарджии, аз отново започнах да залагам. Подхлъзнах се.
Върнах се в Анонимни комарджии, където ме помолиха да се изправя лице в лице с истината – че години наред съм играл хазарт, за да избягам от проблемите си, но така само съм ги усложнявал. Това ме пробуди, но и ме отврати. Аз бях причинителят на всичките си беди. Аз бях причината и следствието от окаяното си състояние.
Изкушението ме победи и при първа възможност се отказах от принципите си, точно както и от парите си. Изкушавах се, защото бях болен. За деветдесет дни бях натрупал в сметката си един принцип, в който вярвах – да не залагам, но заложих принципа си и го проиграх. Открих нов вид хазарт.
Днес в Анонимни комарджии съм по-добър слушател. Излекувах раната от грешката си и сега знам, че първият залог винаги се прави в ума. Вече внимателно следя за сигналите и произхода на бедствието да залагам (гневът, нетърпението) и се опитвам незабавно да променя отношението си към ситуацията. Поправяй в момента, поправяй го само за днес и живей свободен от хазарт.
Стан Л., Тийнек, Н.Й.
От историята на Франк П.
Спомних си посланието на Анонимни комарджии, докато се възстановявах след опита си за самоубийство. Преди се смеех на тези хора, но сега знаех, че са единствената ми надежда. Отидох на първата си сбирка, без да знам какво да очаквам. Не ми подейства изобщо, но се насилих да отида на друга сбирка следващата вечер и там нещо ме докосна. В рамките на четири месеца посещавах по пет сбирки седмично.
Днес, благодарение на Анонимни комарджии, аз имам по-добро разбиране за себе си и живота. Анонимни комарджии помогна на семейството ми отново да се събере и сега живеем с повече любов и сплотеност. Навремето се присъединих към Братството само за да спра да залагам. Не осъзнавах, че ще открия много повече. Да живееш само за днес за мен е приятно приключение. Каква е силата, която Братството притежава? Наричам я Бог.
От историята на Джим Х.
Поех по дългия път към Манхатън с метрото, а когато стигнах, седнах в един бар и започнах бавно да си пия бирата, докато дойде време за срещата ми с лекаря. Той не изглеждаше твърде притеснен, когато му признах, че съм ходил на пистата и съм изгубил всичките си пари, а и нещата, които ми каза, по никакъв начин не облекчиха депресията ми. За начало ми съобщи, че може да ме приеме като пациент след около три години и тогава, по негово мнение, ще са ми нужни между пет и седем години лечение, с пет едночасови посещения на седмица, всяко от които по седемдесет и пет долара. Знаех, че родителите ми, въпреки че много пъти ме бяха спасявали, не могат да си позволят такава инвестиция. Ситуацията изглеждаше безнадеждна, особено когато лекарят спомена, че не е имал особен успех с пристрастените към залагания.
Много други лекари бяха изразили подобни неясни становища по въпроса за шансовете ми да се възстановя от компулсивния хазарт. Един от тях ми беше казал: „По-вероятно е да се възстановиш от рак в терминален стадий“.
Бях обещавал и се бях опитвал да спра стотици пъти през комарджийската си кариера, която започна, когато бях на тринадесет години и продължи, докато станах на тридесет и седем. Залагах по време на гимназията, през трите години в колежа и по време на военната ми служба. Заради откачения ми начин на живот ме уволниха от четиридесет различни работни места, загубих три бизнеса, затваряха ме в три психиатрии, имах много проблеми със закона и претърпях няколко побоя. Също така се превърнах в алкохолик и след всички тези години на страдание и объркване най-накрая осъзнах, че за мен едно питие, както и един залог, означаваха пълна лудост.
В края на 1961 година прочетох статия за Анонимни комарджии в местния вестник. Писах до офиса в Лос Анджелис и получих брошура и въпросник, съдържащ двадесет въпроса, предназначени за хора, които мислят, че може да имат проблем с хазарта. Отговорих на всичките двадесет въпроса с да. Кореспондирах с Джим У., секретар на АК. По-късно щях да науча, че той е основателят на Братството на анонимните комарджии. Поканиха ме да се присъединя към другите, които се опитват да се възстановят от болестта, наречена компулсивен хазарт.
По това време най-близката до мен група на АК беше в Ню Йорк Сити. Затова ми предложиха да създам група в собствения си град. Познавах много комарджии като мен и преди около седем години се бях опитал да привлека някои от тях да спрат със залагането, но нямах успех. Изоставих тази идея. Вместо това реших да използвам силата на волята си и предложените Дванадесет стъпки към възстановяване в брошурата на АК, която ми беше изпратена. Издържах само седем месеца и се върнах отново към хазарта с по-голяма лудост от всякога. До този момент бях отвратил до такава степен родителите, приятелите, роднините и работодателите си както със залаганията, така и с пиенето си, че нямаше към кого да се обърна. Баща ми ми даде билет за Лос Анджелис. Каза ми, че повече не може да ме измъква от моите каши и че в каквито и проблеми да се забърквам отсега нататък, ще трябва да се справям сам. Семейството ми беше дотук. Разбира се, бях чувал това много пъти, но някак почувствах, че този път е истина.
Трябваше да се прекача на друг самолет в Чикаго и да продължа към Лос Анджелис през Лас Вегас. Научих, че няма свободни места за полета от Чикаго в днешния Ден на труда 1961 година, но че пръв ще получа място, ако някой не се появи за полета. Всички пътници се появиха и аз останах да чакам място за следващия полет. Докато се отдалечавах от изхода, чух ужасна експлозия и видях как хора бягат във всички посоки. Самолетът, на който се надявах да се кача, се беше разбил и всичките седемдесет и пет човека – пътници и екипаж, бяха мъртви.
Често съм казвал, че искам да умра в самолет, защото ще бъде бързо. За това пътуване бях закупил максималната застраховка – 250 000 долара. Щяха да покрият всичко, което баща ми е изхарчил през годините в опитите си да ме излекува от хазарта и да ме изкарва от трудностите, които сам си създавах. Вместо да бъда изпълнен с радост от факта, че съм избегнал смъртта, аз не спирах да си повтарям: „Защо не бях аз?“.
На следващия ден пристигнах в Лос Анджелис и същата вечер посетих първата си сбирка на Анонимни комарджии в съседния град Гардена. Чух как около двадесет и пет компулсивни комарджии говорят за себе си и какво им е причинило залагането. Много от тях са били редовни посетители на покер клубовете в Гардена, където местните власти бяха легализирали лоубол и дроу покера. Някои от тези, които говориха, бяха залагали само няколко години, други – от двадесет до четиридесет години. Всички признаваха, че са безсилни срещу хазарта и че животът им е станал неуправляем. Периодите им на въздържание от залагане варираха от няколко месеца до три или четири години. Казаха ми, че новодошлият като мен е най-важният човек в стаята, че оцеляването на АК зависи от една основна дейност: пренасяне на посланието до мъжете и жените, които все още страдат. Поканиха ме да говоря последен. Помня, че казах: „Благодаря на Бог, че най-накрая намерих дом. Има надежда“.
Сбирките ми помагаха да ставам по-силен с всеки изминал ден. Дните бързо преминаваха в седмици. Наблюдавах новите хора, които идват в Братството, и се надявах, че ще им се случат същите добри неща, които АК донесе в живота ми. Първо болката и страхът изчезваха от очите им и скоро те започваха да се усмихват, дори да се смеят на безумните неща, които са правили като компулсивни комарджии.
Отне ми тридесет и седем години да намеря вътрешен мир. Преди не можех да го открия, защото нямах истинско желание да спра да залагам. Поисках да се спася от хазарта, когато дойдох в Анонимни комарджии, и там ми показаха пътя към един съвсем нов начин на живот. АК може да направи същото за всеки, който искрено търси изход от кошмара на компулсивното залагане.
Изгубена професия
Не знам кога се превърнах в компулсивен комарджия. Знам, че когато бях млад, хазартът управляваше живота ми. Беше най-важното за мен. Завърших начално училище и гимназия, после преминах през военна служба. Винаги съумявах да получа добри оценки. Нямах никакви проблеми. По това време изглеждах като детето, за което всяка майка мечтае. Не крадях. Не знаех как. Дори не можех да си го представя.
След военната служба отидох в колеж. Завърших с добри оценки. През повечето време играех карти и ходех на пистата, но не прекалявах. Приеха ме в училище по право, дипломирах се и станах адвокат. Развих огромна кантора, разви се и апетитът ми за хазарт – основно залагания в казино. Изградих и компания за недвижими имоти – ако не най-добрата, то една от най-добрите в щата Ню Джърси. Имах по шест секретарки във всеки офис. Сключвах между петстотин и шестстотин сделки на година. Изкарвах прилични пари. Изкарвах много пари. Никога не бих могъл да изкарам от хазарт парите, които печелех в кантората. Понякога чуваш разни мечти – хората мечтаят за кадилаци, нови къщи и яхти. Лесно можех да си ги купя всичките, ако не чувствах нуждата да залагам. Получавах покани от Лас Вегас, ходех на пиршества и ме третираха като кралска особа. Отсядах в разкошни апартаменти с по четири спални, личен басейн и специална стая с маса за билярд. Всичко беше за тяхна сметка, това ясно, плюс ресторантите във Вегас – в който и да влезех, ме угощаваха пребогато. Щраквах с пръсти и на мига получавах, каквото поискам.
Не знам дали съм бил толкова глупав, че да не осъзная какво правеха те и защо ми даваха всичко, или просто не ми е пукало, но аз губех огромни суми пари – повече, отколкото можех да изкарам. Започнах да вземам назаем. Когато започнеш със заемите и продължиш да залагаш, и когато загубиш – вече имаш две задължения, вместо едно: първо, дължиш на човека, от когото си взел и второ, имаш нов хазартен дълг. Бях объркан, защото никога не ми беше хрумвало, че имам проблем с хазарта. Залагах само защото имах належащи дългове за изплащане. Не ми се налагаше да ходя във финансови компании, нито при лихвари. Аз бях важен човек. Отивах в банка, исках пари, получавах ги и залагах с тях.
Така я карах, докато не открих, че не само не можех да платя главницата, но дори не можех да платя лихвата по задълженията си. Затова посегнах към средства, които изобщо не ми принадлежаха. Казвах си, че просто „заемам“ пари, защото за мен беше немислимо да открадна нещо. Никога не го бях правил през живота си. Родителите ми ме отгледаха и възпитаха в порядъчен дом. Как така ще крада?! Беше просто заемане. Винаги временно заемане и винаги само докато ми излезе късметът, че да изплатя тези дългове.
Тогава отвориха казината в Атлантик Сити. Никой не ме завлече насила там. Всъщност бях решил, че няма да отида. Можех да се преборя. Аз нямах проблем. Имах сила да устоя. Устоявах около шест месеца, докато не реших да се разходя дотам с илюзията, че просто искам да разгледам как изглеждат казината. Но аз знаех защо наистина отивам. И отидох. Срещнах много мои познати, повечето бяха от Лас Вегас и знаеха как да ме наричат – г-н Джи. Беше все същата история.
Отново не знам дали бях пълен глупак, или просто хранех егото си, но Атлантик сити ме засмука. Бях решен да играя умно и контролирано. Не си отворих кредитна линия в казината, така че колко можех да изгубя! Но ако спечелех, и то в кеш, щях да грабна парите и да осребря долу в казиното чекове по сметки, които не са мои. Познавах точните хора за целта и те ме канеха не само на вечери, канеха ме да остана за целия уикенд. „Ела и се позабавлявай! Почини си хубаво за наша сметка!“. Получавах разкошни покани по пощата, от една от тях дори изскочиха балони… Както вече споменах, никой не ме завлече насила там. Осъзнавам го.
Поривът ми да залагам беше толкова обсебващ, че не можех да му се противопоставя. Не разбирах, че имам проблем. Въпреки че съм убеден, че никой не стига дъното, преди да е стигнал до гроба, то аз достигнах до точката, в която не можех да се справям нито физически, нито психически. Бях загубил толкова много пари, дължах толкова много пари и бях взел назаем толкова много пари – изглеждаше, че съм съвсем на ръба. Обадих се на адвокат, мой близък приятел, и за първи път признах на жена си какво се случва. Тя знаеше, че залагам, но не подозираше в какви мащаби. Нямаше идея, че къщата ни има втора, трета, четвърта и пета ипотека. И че съм изпразнил банковите сметки. Жена ми имаше доверие в мен, беше я грижа за мен, обичаше ме и не искаше да повярва в нищо друго. Адвокатът ми каза, че кантората ми е такава, че ако поискам милиони долари, мога да събера достатъчно хора, готови да ми ги дадат. В този момент започнах да осъзнавам, че никога и по никакъв начин не мога да изплатя тези пари. Вървях към нищото. Животът ми беше в своя край. Тогава адвокатът ми каза: „Виж, трябва да спреш да правиш това, което правиш. Трябва да затвориш кантората. Трябва да престанеш, защото или ще полудееш, или ще се самоубиеш“. И той беше прав.
По това време жена ми беше във Флорида и аз ѝ казах, че ще отида при нея. Адвокатът ми знаеше къде съм, ако се наложеше да се свърже с мен. Затворих кантората. Беше шок за всички в околността. Шофирах към Флорида, но се молех да не стигна. Там се озовах сред хора, които искаха да разберат какво се беше случило и какво се случва. Не можех да остана. Самият аз не знаех какво ми се бе случило и не исках да знам какво ми се случва. Само след ден си тръгнах. Прибрах се и открих бележка на вратата от член на Анонимни комарджии, който ми беше близък приятел. И в нея пишеше: „Обади ми се да поговорим“. Жена ми дойде с мен. Седнахме и говорихме с него до четири часа сутринта. Той никога не ме нарече встрастен комарджия. Беше просто невероятен. Покани ме да отида на сбирка с него следващия ден.
Бях готов да отида където и да било. Трябваше ми помощ. Затова отидох на сбирката. Докато седях там, осъзнах, че може би наистина имам проблем. Слушах историите, припознавах се в някои от тях. Може би за първи път открих, че не съм единственият човек на света, който има проблем. Дори все още имах нещо, което много бяха загубили – имах семейство. Жена ми продължаваше да ме обича въпреки всичко, което ѝ причиних. На децата ми все още им пукаше за мен. Отидох на сбирка и на следващия ден, и на по-следващия. Мисля, че ходех на четири сбирки седмично. Всъщност аз продължавам да го правя. Минаха почти три години, откакто не съм залагал нищо – никакви лотарийни билети, никакви игри на късмета, никакви флипери, нищо, нито пени.
Вярваш или не, животът ми започна да става управляем. Няколко седмици не смеех да се прибера вкъщи. Страхувах се да отида там. Не защото някой ще ме нарани, а се страхувах да се изправя пред хората. Все пак се върнах вкъщи, където постепенно започнах да получавам помощ и почувствах, че има надежда. Последните три години бяха удивителни. Преди тях, през последните пет години, всеки път, щом чуех телефон дазвъни в офиса или извън офиса, аз подскачах. Кръстосвах етажа по цяла нощ. Сега мога да спя, защото чувствам, че постъпвам правилно. Успях да си намеря прилична работа. Не изкарвам парите, които изкарвах преди. Не знам дали някога ще печеля толкова, но поне запазвам това, което печеля. Давам заплатата на семейството си. Използвам уменията си по правилния начин. Получавам възможност да говоря на много сбирки – станах много активен в Братството. Работата ми го позволява, защото сам разпределям времето си. Обаждат ни се от много църковни и държавни гимназии заради проблеми с по-големите ученици. Ходя и говоря пред тях. Говорих и пред комисиите за условно освобождаване. Осъзнавам, че в крайна сметка ще се изправя пред наказанието, това е неизбежно, но не се чувствам престъпник. Знам, че трябва да си платя за престъпленията, които съм извършил, и благодарение на Анонимни комарджии съм способен да го понеса – но това е една друга част от живота ми, с която тепърва ще се справям.
Предполагам, че ще пропусна нещо, ако кажа, че претърпях пълна психическа промяна. Беше ми тежко. Програмата те учи да приемаш нещата, които не можеш да промениш, но понякога е доста болезнено. Всеки път, когато децата ми отидат на училище, някой казва нещо остроумно за баща им и всеки път, когато жена ми е на работа, някой я сочи с пръст. Не е честно спрямо тях. Те нищо не са направили. Затова се опитвам да правя всичко по силите си и мога само да се надявам един ден те да погледнат баща си и да кажат: „Той опита. Може и да не успя, но поне опита“. Аз опитвам чрез Програмата.
Историята на Джим
Името ми е Джим С. и съм пристрастен комарджия от двадесет години, но едва от 1981 година съм достатъчно честен със себе си и с хората около мен, за да призная и приема тази реалност.
Започнах да залагам на дванадесет години, когато работех като продавач на вестници на пистата извън Сиатъл. Разбира се, не бях в легална възраст да залагам, но това не беше проблем, защото почти всеки, когото познавах, се съгласяваше да постави залог за мен.
Следващата година си намерих работа в задната част на пистата, около хамбара. Разхождах конете сутрин и следобед след състезанията. Реших, че заради ръста си имам бъдеще на жокей и затова продължих да работя на пистата. През лятото на 1960 година започнах да яздя на малките писти във Вашингтон. До 1962 година бях достатъчно голям, за да яздя на големите писти. През цялото време бях уверен, че ще се превърна в най-компетентния комарджия, който някога е съществувал. В края на краищата кой знаеше повече за конете от жокея?
Стартирах с големи успехи като новак жокей. Яздих много победители и залагах на почти всяко състезание. Независимо дали яздех или не, аз поставях залог. Накрая на годината бях яздил над сто победителя, нямах нищо в банката и дължах прилична сума пари. Това обаче не ме притесняваше, защото знаех, че всичко, което трябва да направя, е да разредя залаганията и скоро мечтите ми щяха да се сбъднат.
През 1964 година се бях подготвил за „голямата победа“, на която всички се надяваха. Яздех за мъжа, с когото бях започнал, и ние водехме нашия „голям кон“ обратно на състезанията след година почивка поради травма на крака. Благодарение на човека, който засича времето на състезанията, успяхме да направим няколко бързи тренировки с коня в часовете след полунощ, без никой да разбере. Бях спестил достатъчно пари, за да си купя караваната, която исках, и реших, че като ги заложа всичките на „големия кон“, ще мога да си купя дори по-хубава каравана, а защо не и нова кола. Заложих всичко, което имах, бях първи по правата, но конят си счупи и двата предни крака. Бях съкрушен и разорен. Трябваше да си взема почивка, за да излекувам счупеното си рамо, но аз продължих да ходя на пистата всеки ден, опитвайки се да възстановя изгубените си пари – отново вземах назаем и потъвах още по-дълбоко в дългове.
Към края на шестдесетте натрупах килограми и ми беше много трудно да отслабна, така че като повечето жокеи с наднормено тегло аз открих света на хапчетата. До 1969 година бях станал наркоман и бях накрая на кариерата си като жокей. Когато се отказах от язденето, бях напълно разорен.
Предложиха ми работа – да продавам формулярите за надбягванията и изкарвах по 100 и повече долара на ден. Когато след десет години напуснах тази работа, отново бях разорен и с дългове. Реших, че единственият начин да спра да залагам е да напусна пистата. Веднага си намерих работа като сервитьор в Сан Франциско, бях там около две години, но все още залагах всичките си пари. Върнах се обратно на пистата и започнах да работя като събирач на паримутуел залози, като продължавах да вярвам, че няма да залагам. За година и половина не занесох вкъщи нито един чек. Изморих се да лъжа, да крада, от фалшифицирам чекове и т.н. и реших, че единственият начин да се откажа от залаганията е като сложа край на живота си. Аз всъщност се бях опитал да се самоубия преди няколко години. През онази вечер седях вкъщи с бутилка джин и пистолет и си мислех, че ако се напия достатъчно, ще ми е по-лесно да приключа с всичко. Седях там и плачех, докато повече не можех да плача. Мислех си, че трябва да има някакво място, където да намеря помощ, знаех, че има програми за алкохолици, наркомани и т.н. Проверих в телефонния указател и беше там, точно под буквата А – Анонимни комарджии. Веднага се обадих и на следващата вечер ме заведоха на първата ми сбирка в Плезънт Хил, Калифорния. Седях, четях Комбо книгата и слушах как другите в стаята разказват за преживяванията си с хазарта.
Тръгнах си от сбирката и плаках през целия път до вкъщи не защото бях изгубил още една заплата, а защото за първи път през живота си осъзнавах какво се случва. Бях в хватката на болестта, наречена компулсивно залагане и сега вече можех да разговарям с някого, който разбираше, защото беше преминал през много от нещата, през които аз преминавах през целия си живот.
Бях в хватката на прогресиращо заболяване, повтаряха на първата ми сбирка в АК и повярвах, че е истина. Този факт ме разтърси толкова силно, че единственото, което можех да правя през следващите няколко дни, беше да изчета цялата Книга на Анонимни комарджии и да се опитам да разбера написаното. Помня, че четях и страдах, защото всичко, което четях, със сигурност беше написано точно за мен.
Бях залагал двадесет и шест години и знаех, че ми стига толкова. Исках да спра. Помня, че си помислих: „Какво имам да губя!“. Казаха ми, че ако спазвам препоръките, описани в Комбо книгата, ще имам шанс да се възстановя от тази болест. Казаха ми да се опитам да посещавам колкото се може повече сбирки. Аз слушах много и говорех малко и още в самото начало се почувствах добре, защото можех да споделям за миналото си. Направо не ми се вярваше, че наистина разказвам на тези хора за ужасните неща, които съм вършил. Само няколко дни след като спрях да залагам, започнаха лошите сънища. Ходенето на работа на пистата всеки ден беше истински ад. Понякога започвах да треперя и да се потя. Бяха ме предупредили, че ще изпитам финансова и психологическа абстиненция от хазарта. Психологическата абстиненция беше най-лоша – понякога ми се струваше, че щеше да е по-добре, ако се бях гръмнал с пистолета, който държах в нощта, в която за първи път се обадих на Анонимни комарджии, и просто бях сложил край на всичко. Дори малко чувство за вина може да причини много душевна болка. Първите няколко месеца преминах през много промени, опитвайки се да се справя с всичко това. Под „всичко това“ имам предвид, че ходех на много сбирки, за да събера цялата сила, която получавах в стаите на Анонимни комарджии.
Чух много разговори как посещаването на сбирките е било от полза за другите, защото им е давало сила. Дълго време не разбирах, че самият аз правех същото от самото начало. Силата, която получавам от приятелите си в АК, е невероятна. Сега знам със сигурност, че без сбирките и единството в Братството щях още да залагам или да съм мъртъв.
Другото, с което ми беше малко трудно да се справя – на нито една от сбирките не срещах гейове и не смеех да призная пред никого в Братството, че съм гей и че имам партньор от 12 години. След около два месеца в Програмата реших, че е време да споделя. Не започнах да говоря за това от самото начало единствено заради моята несигурност и все още ми беше трудно да го направя в стая, пълна с хетеро мъже. Гей или хетеро двойка – емоционалните и материалните проблеми са едни и същи. Да извадя на светло тайната си изключително помогна за възстановяването ми. Станах толкова близък с всички в Програмата, без тях нямаше да успея. Партньорът ми Макс посети няколко сбирки и вече спокойно говорим както за нещата, които съм правил, докато залагах, така и за нещата, през които преминавам сега. Опитвам се да възмездя щетите на хората, които нараних, докато играех хазарт.
В АК ми казаха да се посветя на Програмата и аз го направих. Ходя на всички мероприятия на Анонимни комарджии, на които мога да отида – сбирки, дискусии, семинари по Стъпките. Поне три сбирки на седмица са задължителни за моето възстановяване. През повечето време ходя на повече от три сбирки. Секретар съм на сбирката в Сан Франциско, представител на Интергрупата и ръководител на Връзки с обществеността за Северна Калифорния. Да се обвържеш с Програмата наистина е задължително, но въпреки това трябва да се внимава да не повлияе на възстановяването. Да си ръководител на Връзки с обществеността понякога може да бъде наистина изнурително. Преминах през сътресения, откакто съм на тази позиция. Част от напрежението идва отвън – от отношенията ми с телевизията и радиостанциите, когато се опитвам да организирам предавания за компулсивния хазарт. Нещата вървят добре, що се отнася до разпространяването на посланието на Програмата на анонимните комарджии. Част от стреса, свързан с тази позиция, пък идва отвътре. През първите няколко месеца ние изпратихме говорители до двайсет различни училища и колежи, две радиопредавания и три телевизионни предавания. Но членовете на АК, които още не бяха участвали в предаванията, охладняха към мен и това наистина ме разтърси. Стигнах до момент, в който почти се върнах към залагането. Ако не бях поговорил с другите членове в Програмата, не съм сигурен, че нещата щяха да се изяснят. Не направих това, за да подхраня егото си, а за да помогна или по-скоро да проявя добрина към Братството, което спаси живота ми. Бях много разстроен и много плаках. Накрая, преди няколко седмици в полунощ, се обадих на друг член и той ми каза да отида при него, за да поговорим. Стояхме до три сутринта и се почувствах много по-добре. Още едно напомняне за типа братство в тази Програма. Оказа се, че когато отидох у тях онази вечер, там имаше друг член, който беше разстроен заради разправия със съпругата си. И домакинът преминаваше през лични сътресения, защото тъкмо беше решил да купи къща за себе си и семейството си. Беше голяма нощ. Но никой от нас не залага на другия ден и изобщо! На работа вече не е толкова зле, колкото беше в началото. Първо не разказах на никого от пистата за това, че ходя в АК. Но когато го направих, се оказа най-доброто, което можех да направя. Получих огромна подкрепа от хората там. Когато работиш като събирач на паримутуел залози, продаваш и осребряваш билети по цял ден, умът ти лесно може да се отклони. За да държа изкушението настрана, никога не поглеждам спортните страници и не чета програмата на състезанията. Най-трудно ми беше да се откажа от формуляра за надбягвания. Бях притежател на коне през по-голямата част от живота си на пистата, но и от това се отказах. Продадох последния си кон миналата година. Открих, че трябва да пусна много неща, за да държа съблазните надалеч. Липсва ми да имам коне, но всичко, от което се отказах, е малката цена, която трябваше да платя, за да не се връщам обратно към хазарта. Най-важните неща в живота ми са да не залагам и Анонимни комарджии.
Джим С., Сан Франциско